Библията е велико богочовешко дело. Тя е написана от “колектив” от около 40 пророци и апостоли, вдъхновени от Божия Дух. Това означава, че при написването на различните части на Св.Писание, писателите не са изложили своя мироглед, опит и разсъждения, а Божието Слово, с което са били вдъхновени. Затова, както коментира ап.Павел в 1Сол.2:13, Библията не е човешко слово, а Божие Слово:
    “За туй и ние непрестанно благодарим на Бога, загдето, като приехте чрез нас Словото на Божието послание, приехте го не като човешко слово, а като Божие Слово, каквото е наистина, което и действа между вас вярващите”.
    Но тъй като при написването на Библията са взели участие и човешки същества, а Бог зачита индивидуалността, тя е един сборник с разнообразен стил, език, речник и ерудиция. Или с думите на религиозната писателка Е.Вайт, писателите на Библията не са Божии писалки, а Божии писатели. Правилната концепция за боговдъхновеността на Библията е идейно-смислова, а не вербална (словесна) боговдъхновеност. Да поясня: Това означава, че Бог не е диктувал думите и изреченията, а е вдъхновил идеите и мислите на библейските писатели.
    Как е съставена Библията, на какъв език е написана в оригинал? Как се е получила исторически тази колекция?
    Библията се състои от две основни части: Стар Завет и Нов Завет. Старият завет се състои от 39 книги (части) и е съставен в периода от около 1500 г.пр.Хр. до около 400 г.пр.Хр. Новият Завет се състои от 27 книги (части) и е написан между 40 и 100 г. сл. Хр. Общо Св.Писание представлява сбор от 66 книги (части) отбелязана от Йоан Хризостом в IV век или в началото на V век сл. Хр. с думата “Библия” - гръцко съществително в множествено число, означаващо “книги”. Този термин след това е бил транспониран на латински, а по-късно и на много други езици и разглеждан в единствено число - “книгата” - за да се отбележи, че тази колекция от 66 книги е книгата пар екселенс, превъзхождаща всички други книги, книгата на книгите. Дълбокото и неопростимо единство от Битие (първата книга на Библията) до “Откровение” (последната книга на Библията), въпреки различието на автори, среда, обстоятелства и времена, показва, че Библията носи сигнатурата на Бога, Божия белег и печат.
    Старият Завет е написан на древноеврейски език, за разлика от арамейския, който вследствие вавилонскоя член на евреите, беше станал техен матерен, говорим език по времето на Христос. Изразът “еврейски език” употребен от Лука в Деян. 21:40; 26:14 (Лука е автор на книгата Деяния на апостолите) се отнася до арамейския, а не до еврейския. И така, Старият Завет е написан в оригинал на древноеврейски език с изключение на някои глави от Ездра и Даниил, които са написани на арамейски. Родината на арамейския е Месопотамия и той става интернационален език в Древния Изток при вавилонци и перси. Многото арамейски изрази в Новия Завет показват ясно, че той е бил езикът на Исус. По времето на Христос Старият завет се четял все още на еврейски и много хора не можели да го разбират. Затова по-късно били направени преводи на Стария завет на арамейски - така наречените “таргуми”.
    Новият Завет е бил написан в оригинал на гръцки. В съвремието на Христос и апостолите, гръцкият език беше универсалният език на Римската империя. Към края на IV век той се беше разпространил в целия свят. Но за разлика от класическия гръцки, на който са написани произведенията на големите гръцки писатели, Новият Завет е написан на обикновен, народен език - диалект “койне” - което значи “обикновеният”. Тук можем да съзрем пак действието на Провидението. Новият Завет е написан на диалекта “койне”, за да бъде достъпен за всички хора.
    А сега няколко думи за старите ръкописи (манускрипти) на Стария и Новия Завети. Древните са употребявали различни материали за писане - глинени или дървени плочки, парчета варовик или керамика, пергамент приготвен от животински кожи и папирус, предшественикът на нашата хартия, приготвен от папирусното растение виреещо в блатата. Най-старите известни папируси са от Шестата Египетска династия във втората половина на третото хилядолетие пр. Хр. До 1947 г.сл.Хр. най-старият известен ръкопис на част от еврейската Библия (Стария Завет) беше един фрагментен папирусов лист съдържащ Декалога (Божият морален закон) и Втор.6:4,5. Този документ е от около 100 г.пр.Хр. Но през 1947 г. и следващите няколко години бяха открити стотици древни библейски свитъци в пещерите край Мъртво море датирани във II в. пр.Хр. Това бе най-голямото и сензационно откритие на библейски ръкописи в съвремието. Днес вече по-голямата част от Ст.Завет може да се чете от еврейски свитъци от Христово време или по-рано. В християнската ера над старозаветния еврейски текст са работили поколения съвестни еврейски учени, наречени масорети. Тези хора са направили усилия да осигурят точното предаване на текста на еврейската Библия (Ст.Завет) на бъдещите поколения и са публикували резултатите от своя труд в монографии и коментари към Библията. С изключение на свитъците от Мъртво море всички съществуващи най-стари еврейски библейски ръкописи са от късния масоретски период. Най-ранният датиран ръкопис на еврейската масоретска Библия е едно копие на последните пророци в Ленинград, написан в 916 г.сл.Хр. Други прочути копия на еврейската Библия са Кодекс Лаудианус в Оксфорд, от 10-и век, съдържащ почти целия Стар Завет. Кодексът Бен Ашер от Алеп от 10-и век и др. които се намират в различни колекции и библиотеки. Голямата загриженост с която са били правени ръкописите от еврейските книжовници са гаранция за точността на съществуващите библейски копия. Свитъците от Мъртво море, които ни снабдиха със стотици ръкописи, около 1000 години по-стари от познатите пред това ръкописи на Еврейската Библия (Масоретска Библия) показват, ча текстът на Стария Завет ни е предаден практически в същата форма, в която Христос го познаваше.
    Новият Завет е представен с огромно количество древни ръкописи на гръцки и преводи на сирийски, латински и коптски.
През 1930 г. бяха открити знаменитите три новозаветни папирусни кодекса, които носят наименованието на собственика Алфред Честър Бети, написани в 3. в.сл.Хр. Друг изключително важен папирусов фрагмент открит в 1935 г. е папирус Риландс, по името на библиотеката Джон Риландс в Манчестер, на която е бил продаден. Всички папирусни експерти считат, че е бил написан в първата половина на 2 в. сл.Хр., а някои именити европейски учени са го датирали във времето на император Траян (98-117 сл.Хр.). Макар, че съдържа само части от Йоан 18:31-33 отпред, и ст.37,38 отзад, този фрагмент е от огромна стойност. Той смълча онези критици, които датираха произхода на четвъртото евангелие (Йоан) към края на 2-ри век сл.Хр. Фактът че евангелието на Йоан е било написано в Мала Азия и в началото на втори век разпространено така, че едно копие е било в обръщение в Египет по това време, е силен аргумент в полза на приемането, че Йоановото евангелие е било съставено в апостолско време.
    Най-старите пергаментни кодекси на Библията на гръцки (Стар и Нов Завет) са прочутите Кодекс Ватиканус и Кодекс Синаитикус от 4-ти век сл.Хр. и Кодекс Александринус от 5-ти век сл.Хр., и още множество други ръкописи.
Тук му е мястото да споменем и сред многото древни преводи на Библията няколко знаменити превода; Гръцкият превод на Стария Завет, известен като “превод на 70-те тълковници” (Септуагинтата), направен в 3-ти век пр.Хр., латинският превод на Библията (Вулгатата), направен от Йероним в 4-ти в.сл.Хр. и сирийският превод “Пешита” направен в 5-ти в.сл.Хр. от Рабулла, епископ на Едеса.
    Остава да изясним фундаменталния въпрос за канона на Библията. Думата “канон” се е употребявала от гърците за обозначаване на правило, облечено с авторитет. За първи път църковният отец Ориген (ок.185-ок.254) употребява думата “канон” за означаване на колекцията от библейски книги, признати като правило на християнската вяра и практика.
Как е бил формиран канонът на Библията? Всичко показва, че Бог е ръководел тази работа чрез посветени мъже. Авторът на първите пет книги на Стария завет е Мойсей, велик, боговдъхновен вожд на народа. Редица текстове в Мойсеевото петокнижие показват, че Бог е наредил на Мойсей да напише наредбите и постановленията (Изх.17:14; 34:27). А когато цялото петокнижие, наречено “книгата на закона” е било написано, то е било поставено до ковчега на завета, съдържащ двете скрижали на закона, т.е. на свято място: Втор.31:24-26:
    “А когато Мойсей написа на книга думите на тоя закон дори до край, тогава Мойсей заповяда на левитите, които носеха ковчега на Господния завет, като каза: Вземете тая книга на закона и турете я край ковчега на завета на Господа нашия Бог...”
    Това е началото на старозаветния канон. Следващият автор Исус Навин е направил същото с едноименната книга: Ис.Нав.24:25,26
    “И тъй в същия ден Исус направи завет с людете и им постави закон и постановление в Сихем. И Исус написа тия думи в книгата на Божия закон; и взе голям камък та го изправи там под дъба, който е близо при Господното светилище”.
    Задълбоченото изучаване на всички налични данни води до заключението, че колекцията от старозаветни свещени книги е била окончателно оформена с каноничен характер в 5-ти век пр.Хр. от колектив оглавяван от двамата велики водачи от възстановителния период след вавилонския плен, Ездра и Неемия. Тези двама мъже са притежавали забележителна интелектуална и духовна ерудиция и са били от душа посветени на Божията кауза. Юдейското предание чрез различни автори потвърждава това заключение. Фактът че Старият Завет не съдържа по-късни книги е също така силен аргумент в полза на този възглед. Произвеждането на Септуагинтата в 3-ти век пр.Хр. е друго доказателство за съществуването на старозаветен канон по онова време. Исус Христос и апостолите определено вярваха в авторитета и боговдъхновеността на Еврейската Библия, както се вижда от многочислените позовавания на текстове от Стария Завет.
    Съвременният християнин трябва да бъде наясно и по въпроса за еврейските апокрифни книги, чиято автентичност (достоверност, истинност) не може да се докаже, и съдържащи учения нехармониращи с основните истини на каноничните книги. Въпреки че тези фалшиви писания са били отхвърлени от апостолите и християнските писатели до средата на 2-ри век сл.Хр., и от самите евреи, те намират злополучен прием в християнската църква към края на 2-ри век сл.Хр. От тогава те не са били изхвърлени от католическата църква. Реформаторите взели твърдо решение за отхвърляне на апокрифите, но след тяхната смърт, тези книги още веднаж били въведени в някои протестантски църкви. Последните били окончателно отхвърлени от тези църкви в 19-то столетие.
За съжаление и двете издания на Българската Синодална Библия съдържат 11 апокрифни книги плюс 13 и 14 глави на Данаиил, които са апокрифни добавки към книгата на пр.Даниил, съдържаща в оригинал само 12 глави, и един апокрифен пасаж към 10-та глава на книгата Естир. Всеки християнин може да бъде уверен в божествения произход на 39-те старозаветни канонични книги, чрез които апостолите доказваха здравнината на своята вяра и доктрини. Фактът, че тези книги са надживяли няколко национални катастрофи на еврейския народ в древността и коварните атаки на тъмните сили в християнската църква и вън от нея, е силно доказателстово за това, че те са се радвали на божествена протекция.
    Сега можем да преминем към формирането на новозаветния канон от 27 книги. Събирането на Свещените Писания на Новия Завет има своя прототип в канона на Стария завет. В целия гръцки свят гръцкият превод на Стария Завет става Библия на християнството. С нея християните възприели еврейската доктрина за боговдъхновеност, така че в книгите на Стария Завет те виждали Божие а не човешко слово. Освен Стария Завет, ранната християнска църква притежавала “Словата на Господа” получени от Исус или от апостолите, като очевидци. Църквата считала, че думите и пророчествата на Исус са толккова боговдъхновени колкото и тези на Стария Завет. В най-ранния християнски период се забелязват начални стъпки във формирането на новозаветен канон. Още при първото поколение се появили написани доклади. Лука, в пролога на своето евангелие - Лука 1:1-4 свидетелства, че в неговото съвремие са съществували няколко работи, описващи живота и ученията на Исус. Може да се приеме, че болшинството от църквите са притежавали написано Евангелие преди края на първи век. Доказателство за това са цитатите на ранните църковни отци от него. Думата “евангелие” се появява в Новия Завет в единствено число като термин означаващ добрите вести на Исус. Юстин Мъченик, към 150 г.сл.Хр. е първият, който употребява множествената форма “Евангелията” (гръц.”та еуаггелия”), като обозначение на писаните разкази за Исусовия живот. Освен евангелията, и други християнски произдедения циркулираха в ранната църква, на първо място посланията на ап.Павел а след това и други послания.
    Първият човек който е искал да установи един канон е бил еретикът Маркион към средата на 2-ри век.. Църковният историк Евсевий, пишещ около 325 г. в своя разбор на канона разкрива, че християните окончателно бяха разделили сламата от житото на новозаветните писания преди християнството да е станало призната държавна религия в началото на 4-ти век.
Изобщо развитието на новозаветния канон дава убедителни доказателства, че и тук ръката на Провидението е водела. Историята показва, че решенията довели до канон от 27 книги, не са били дело на вселенски събори или папски декрети. По-скоро, канонът се е развил постепенно в период от около три-четири столетия под влиянието на Божия Дух.
В тази божествено дирижирана селекция два основни критерия са ръководели ранните християни при решаването на въпроса, кои книги заслужават място в Писанията и кои не. Първият критерий бил авторството. Християните считали, че евангелската вест за Исус и спасението може да бъде представена най-автентично от хора, които са били с Исус. Следователно, били са приети онези книги, които са дело на апостол или другар на апостол. Така “Послание на Варнава”, “Пастирят от Хермас” и други апокрифи били окончателно откъснати от канона, макар и фаворизирани от някои ранни християни, защото било установено, че произхождат от следапостолския период. Вторият критерий на ранната църква при подбора на канона бил съдържанието. Той изисквал оценяването на една книга от гледна точка на вътрешната последователност, съгласие с останалата част от Писанията и съобразена с християнската опитност. Несъмнено, чрез този принцип първите християни са отхвърлили множество гностически евангелия и апокалипсиси.
    И още нещо в края. На българския читател трябва да е известно, че първата книга, която братята Кирил и Методи са превели на църковнославянски език след изнамиране на славянската азбука в 9-ти век е Библията. А на български език Библията е преведена от Петко Р.Славейков, д-р Ригс, д-р Лонг и Христодул Сичанов, и отпечатана в 1871 г. Това е първата българска Библия.
    В заключение нека кажем, че Библията не трябва да стои в библиотеки и книгохранилища, за да се покрива с прах, а да бъде настолна книга за всеки просветен човек. Тя трябва да се чете и изучава задълбочено с молитвено проникновение, да бъде ежедневна духовна храна. Нашият Спасител настоява тя да бъде системно изучавана - Йоан 5:39:
    “Изследвайте Писанията, понеже мислите че в тях имате вечен живот, и те са които свидетелстват за Мене.”
    А в Деян.17:11 се изтъква, че ежедневното изследване и приемане на истините на Св.Писание е признак на благородство:
    “И беряните бяха по-благородни от солунците защото приеха учението без всякакъв предразсъдък и всеки ден изследваха Писанията, да видят дали това е верно.”